В тази публикация в блога ще разгледаме как Кант е разрешил конфликта между емпиризма и рационализма, като се фокусираме върху неговата епистемология. Нека разгледаме уникалния подход на Кант.
Хората са същества, които търсят знания. Животът ни може да се разглежда като непрекъснат процес на изследване на знания, вариращи от ежедневното до специализираното. Епистемологията е дял от философията, който систематично изследва тези знания. Въпреки че проблемът с познанието е бил обсъждан в древността от личности като софистите, Платон и Аристотел, той не се е очертал като централен въпрос във философията до модерната епоха. Това е така, защото съвременната философия изисква същата сигурност като научното познание, като по този начин издига проблема с познанието на видно място. Съвременната епистемология може да бъде разделена на емпиризъм и рационализъм.
Емпиризмът, който се развива предимно в Англия през 17-ти век, разглежда само това, което е получено чрез сетивен опит, като знание и вярва, че цялото знание може да бъде извлечено от човешкия опит. Емпириците не признават априорните понятия – тези, които не могат да бъдат познати чрез сетивен опит – като знание. Емпиризмът използва предимно индуктивния метод за придобиване на знания. Той се стреми да наблюдава и проверява отделни явления, за да идентифицира общи характеристики или идентични взаимовръзки и въз основа на това да конструира закони или да извежда понятия. Въпреки това, точно както не може да се заключи, че всички лебеди по света са бели, само защото европейските лебеди са бели, съществуват и присъщи проблеми със самата индуктивна методология.
Междувременно, рационализмът, който се развива предимно на европейския континент, не разглежда отделните факти, получени чрез сетивата, като знание, защото те са подложени на промяна. Рационалистите вярвали, че знанието е вечно непроменливо и че човек трябва да се стреми към универсални истини. Те вярвали, че това е възможно само чрез разума и затова смятали знанието, получено единствено от разума, за най-идеалната форма на познание. Разумът се отнася до вродена когнитивна способност, която е в контраст с придобитите сетивни способности. Рационализмът се стреми да изведе отделни факти от универсални принципи чрез дедуктивния метод. Този подход обаче има проблема с пренебрегването на сетивния опит и физическата реалност, като по този начин игнорира познанието за конкретната реалност и не успява да предостави адекватни обяснения за откриването на нови факти.
Относно конфликта между емпиризма и рационализма, Кант предлага нова система на познание, способна да го преодолее. Кант разделя човешките когнитивни способности на сетивност и разбиране. Сетивността е способността, която трансформира стимулите (сензорните данни) от външния свят в сетивни интуиции, докато разбирането е способността, която концептуализира въз основа на тези сетивни интуиции. Кант вярва, че знанието трябва да притежава както съдържание, така и форма. Съдържанието се отнася до сетивния опит, докато формата се отнася до разума. Кант твърди, че когато стимулите от външния свят са организирани чрез сетивността, разумът след това ги структурира чрез категории, за да завърши знанието. По този начин Кант критично се занимава и синтезира недостатъците на емпиризма – който разчита единствено на сетивния опит – и тези на рационализма – който изключва сетивния опит.
