Тази публикация в блога разглежда дали генетичните или екологичните фактори оказват по-голямо влияние върху формирането на човешката личност и поведение.
Любопитството относно това как са устроени хората съществува от древни времена. Напредъкът в науката и технологиите постепенно разплита тези мистерии. Започвайки с откритието на Уотсън и Крик за двойната спирална структура на ДНК, базовата последователност на ДНК се картографира непрекъснато, а изследванията върху гените също напредват активно. Първоначално се смяташе, че гените определят само физическите черти, но с течение на времето се появи мнението, че гените влияят и върху формирането на човешката личност. Дебатът сред учените относно формирането на човешката личност се засили, когато Франсис Галтън за първи път използва термина „природа срещу възпитание“.
Тези, които вярват, че природата е по-важна за формирането на човешката личност, твърдят, че вродените гени не могат да се променят. Те вярват, че гените контролират не само физическите черти, но и емоциите и поведението. Тези хора разработват теория, известна като генетичен детерминизъм. Генетичният детерминизъм твърди, че поведението на организма се определя от неговия генетичен състав, като твърди, че дори социалното поведение на човека се управлява от гени. Според тази теория генетичните изследвания могат да предскажат как ще се държи даден организъм, от какви болести ще се разболее и какъв физически вид ще има. С напредването на ДНК изследванията броят на хората, подкрепящи генетичния детерминизъм, нараства. Те вярвали, че чрез разкриване на тайните на гените, могат да разгадаят мистерията на човешкото формиране. Впоследствие поддръжниците на генетичния детерминизъм инициират Проекта за човешкия геном. Този проект има за цел да идентифицира и каталогизира всеки ген, присъстващ в човешкото тяло. Чрез него поддръжниците на генетичния детерминизъм се стремят да докажат, че множество гени регулират човешкото формиране. Този начин на мислене произтича от редукционизма. Редукционизмът е принципът на анализ на сложни явления чрез свеждането им до по-прости явления. Съвременната биология се развива въз основа на този редукционистки подход. С развитието на науката, учените все повече се стремяха да анализират все по-малки единици, което доведе до откриването на клетки и ДНК. Макар че този метод беше отличен като изследователски подход, той не беше подходящ за интерпретация. Според редукционисткия подход, генната експресия е еднопосочен процес, формиращ се от по-малки към по-големи единици. Това се нарича „Централна догма“, твърдейки, че ДНК е основната причина, определяща свойствата на протеините при еднопосочния пренос на информация от ДНК към протеин.
Констатациите на Проекта за човешкия геном обаче разкриха неочаквани резултати. Генетичният детерминизъм предполага, че хората притежават множество протеини. Като се имат предвид гените, регулиращи активността на тези протеинокодиращи гени, човешките хромозоми би трябвало да съдържат поне 120 000 гена. Изследванията обаче разкриха, че хората притежават само 25 000 гена. Това показва, че гените не контролират всичко при хората. Примитивни организми като нематода Caenorhabditis elegans притежават 24 000 гена, докато плодовата мушица Drosophila има приблизително 15 000 гена. Това предполага, че един ген не съответства на една черта, което означава, че гените не определят всичко за хората. Следователно се стига до заключението, че фактори, различни от гените или само природата, играят по-значителна роля в човешкото развитие.
В противовес на генетичния детерминизъм се появи нова теория, наречена епигенетика. Когато Проектът за човешкия геном, който започна с редукционистки подход, не успя да докаже генетичен детерминизъм, учените се опитаха да направят изследвания в нова посока. В резултат на това беше разкрито, че влиянията на околната среда могат да променят ДНК, т.е. гените. Това означава, че формирането на черти не започва едностранно от ДНК, а може да се регулира от сигнали от околната среда. Генната активност се регулира от регулаторни протеини, а сигналите от околната среда контролират тези регулаторни протеини. Резултатите от изследванията, показващи, че сигналите от околната среда генерират над 2,000 протеинови вариации от един и същ ген чрез регулаторни протеини, също подкрепят участието на влиянията на околната среда в човешкото развитие. Гените не управляват директно собствената си активност. Генната експресия се осъществява чрез действието на ефекторни протеини, регулирани от сигнали от околната среда, уловени от рецепторите на клетъчната мембрана. С други думи, фенотипната експресия на ген се контролира не от самия ген, а от фактори на околната среда. Експеримент, включващ мишки, носещи гена агути, подкрепя това твърдение. Мишките с гена агути проявяват жълта козина и затлъстяване. Когато мишки с този ген са били хранени с диета, която блокира генната активност, майките мишки, носещи този ген, са родили потомство с кафява козина и слабо телосложение. Това показва, че промяната в околната среда, преживяна от майката мишка, е повлияла и на нейното потомство. Генната експресия е била регулирана от фактора на околната среда - диетата. Това показва, че генетичният детерминизъм е неправилен.
Фактът, че генетичният детерминизъм е погрешен, може да се види и в историческите събития. По време на нацисткия режим Холокостът произлиза от евгениката, основана на генетичен детерминизъм. Евгениката е дисциплина, основана на съществуването на превъзходни и по-нисши гени, изучаваща изкуствения подбор за запазване на превъзходни гени. Тези, които някога са вярвали, че гените определят всичко, също са смятали, че човешките таланти и характеристики се наследяват. Това постепенно води до класификация на хора с превъзходни гени и такива с по-нисши гени. През 19 век тази евгеника се разпространява в много народи, развивайки се в класификация на расовото превъзходство. Тя започва да разграничава превъзходните раси от по-нисшите въз основа на генетични различия между расите. В крайна сметка в Германия влиянието на тази евгеника води до Холокоста, масовото убийство на евреи. След тези събития грешката на евгениката става очевидна и тя започва да намалява. Това доказва, че не съществува йерархия между гените и че човешките различия не са свързани с генетичните различия. С други думи, природата (гените) играе второстепенна роля във формирането на човека.
Сега нека разгледаме аспекта на възпитанието. Перспективата, че възпитанието е по-важно от природата, се основава на екологичния детерминизъм. Екологичният детерминизъм твърди, че околната среда играе по-важна роля от гените в човешкото формиране. Според тази теория живите същества не са обекти, управлявани от гени, а по-скоро обекти, които активно се променят в зависимост от средата си. Това означава, че потокът от информация не е еднопосочен, а се осъществява чрез взаимодействия, подобно на мрежа. С други думи, това означава, че факторите, участващи в човешкото формиране, са взаимосвързани и взаимодействат помежду си. Последните изследвания показват, че протеините в клетките взаимодействат под влиянието на външна среда. Екологичните детерминисти подчертават, че човешкото формиране се оформя от околната среда и подкрепят епигенетиката. Епигенетиката твърди, че факторите на околната среда регулират генната експресия, проявявайки се като промени в генната експресия, а не като промени в самите гени. Екологичният детерминизъм също така отдава голямо значение на пластичността, способността на организмите да се адаптират към средата си.
Гените са ключови фактори, определящи човешките физически черти и поведение. Гените обаче не са фиксирани; те притежават потенциала да се променят в отговор на сигнали от околната среда. Това предполага, че генетичният детерминизъм е неправилен. Генетичният детерминизъм, основан на предположението, че гените остават непроменени, вече не се подкрепя поради появата на епигенетиката, която показва, че генната експресия може да бъде променена от влиянието на околната среда. Фактът, че генната експресия може да бъде регулирана от фактори на околната среда, подчертава, че средата (възпитанието) е по-важна от природата (гените) в човешкото развитие. Човешкото развитие се осъществява чрез взаимодействието на природата и възпитанието. Гените осигуряват основната рамка за човешкото развитие, но факторите на околната среда играят ролята на конкретизиране и изразяване на тази рамка. В човешкото развитие гените и околната среда взаимно си влияят, за да оформят индивида.
Еднояйчните близнаци са отличен пример за това взаимодействие. Еднояйчните близнаци споделят едни и същи гени и си приличат физически. Въпреки това, отгледани в различна среда, те могат да развият напълно различни личности. Това показва, че дори с еднакви гени, човешкото развитие може да варира значително в зависимост от факторите на околната среда. Друг пример е Тайгър Уудс. Той е смятан за един от най-великите голфъри в историята. Издигането на Тайгър Уудс до върха на голфа се дължи не само на вродения му физически талант, но и на средата, в която е израснал. Баща му го е учил на голф от ранна възраст и е инвестирал значителни усилия в развитието на таланта му. Именно тези фактори на околната среда са позволили на Тайгър Уудс да стане най-великият играч. С други думи, макар вроденият му талант да е бил важен, факторите на околната среда, които са го култивирали, са изиграли по-важна роля за неговия успех.
В заключение, определянето дали природата или възпитанието са по-важни за човешкото развитие е сложен въпрос. Вярно е, че гените и околната среда взаимодействат, за да оформят човек. Последните изследвания показват, че факторите на околната среда играят по-значителна роля. Гените осигуряват основната рамка за човешкото развитие, но именно факторите на околната среда запълват и оформят тази рамка. Следователно, най-важният елемент в човешкото развитие не са гените, а по-скоро заобикалящата среда, в която човек живее.
