Тази публикация в блога разглежда критериите, които съдията трябва да използва, когато правната му съвест и моралната му преценка се сблъскват, като проучва как съдебната легитимност и демократичните ценности постигат баланс.
Въпросът дали от съдиите се изисква искреност е в процес на обсъждане. Съвременните демократични държави предоставят изпълнимост на решенията на съдиите, но едновременно с това изискват решенията да посочват мотивите си, за да се гарантира демократичен контрол върху упражняването на съдебната власт. В такива случаи съдиите трябва ясно да разкрият основните си разсъждения, без лъжа или укриване, разкривайки в какво вярват и своя мисловен процес. Съществува и противопоставяне на това мнение. Известно е мнението, че тъй като съдилищата са натоварени със задачата да разрешават социални конфликти и напрежения, е за предпочитане съдиите да изглеждат единни в мненията си, когато разглеждат силно спорни въпроси като смъртното наказание или абортите. Ако е необходимо, е по-добре да се цитират причини, различни от вътрешните им убеждения, или двусмислено да се избегне основният въпрос. Това противоположно мнение предполага, че гражданите нямат капацитет да се справят с истината, което противоречи на демократичните принципи и е трудно за приемане. Струва си обаче да се разгледа аргументът, че съществуват изключения, при които съдиите трябва да изберат да лъжат.
За съдиите, които трябва да отсъждат според закона и съвестта, съвестта по своята същност означава правна съвест, така че конфликтите между закон и съвест са рядкост. Ситуацията обаче е различна, когато законните права и моралните права се сблъскват, както в случая на собственик на роби, който твърди, че е собственост на роб-беглец, избягал в държава, където робството е било забранено по време на ерата, когато робството е било признато. В такива ситуации правното заключение може да доведе до дълбоко несправедливи резултати. Трудно е да се намерят основания за обезсилване на законното право, но стриктното прилагане на закона е морално погрешно. Съдията може или да приложи закона срещу моралната си съвест, или да се въздържи от прилагането му в полза на моралната си съвест. Първото обаче отрича съвестта на съдията, а второто нарушава професионалния му дълг. Оставката не е от полза за никого, така че единственият избор, който остава на съдия, който защитава моралните права, е да изрази това законно право на страните противно на собствените си убеждения. Тоест, съдията, макар и да не може да отрече, че дадено право е законно признато, създава друго легитимно тълкуване на закона и след това, чрез резултата от това тълкуване, прави законното право неприложимо в решението, като по този начин тайно се измъква от затрудненото положение.
Но тази дискусия не отменя задължението на съдията за искреност. Днес крайните разминавания между закона и морала са рядкост и едно демократично общество, което разпознава и отстоява истината, не би създавало ситуации, изискващи съдиите да намират хитри решения. И все пак дилемата между закона и морала, заедно със задължението за искреност, не изчезна напълно с робството. Съдиите продължават да изпитват морална съпротива срещу конкретни закони дори в днешно време. Тук изборът на съдията постоянно влияе върху справедливостта, демокрацията и легитимността на съдебната власт.
