Тази публикация в блога разглежда как прекомерното подчинение на закона подкопава човешката свобода и автономия, дори усилвайки вината, като се фокусира върху категоричния императив на Кант и критиката на Дельоз.
В западната интелектуална традиция законът отдавна се разбира като второстепенен спрямо доброто или просто като средство за приличане на доброто. Законът е бил разглеждан като просто подобие на доброто, разкрито само в свят, изоставен от боговете, фалшификат на върховния принцип на добротата. От гледна точка на Платон, единственият начин хората да следват Идеята за Доброто във феноменалния свят е чрез подражание, а това подражание се осъществява конкретно чрез спазване на закона.
Тази класическа връзка между правото и Доброто традиционно е била оправдана в рамките на теорията на естественото право, която е била свързана със същността на битието. Теорията на естественото право обаче може да бъде полезна само при условия, при които е осигурена известна степен на хомогенно разбиране на същността на битието. Когато различни светогледи се сблъскват, теорията на естественото право трудно избягва съдбата постоянно да се налага да изоставя собственото си съдържание, за да запази своята универсална приложимост. Съвременният правен теоретик Кант се стреми да преодолее тези ограничения на теорията на естественото право, като се фокусира върху моралния закон, априори присъщ на човешкия практически разум. Той се стреми да преодолее кризата, пред която е изправена теорията на естественото право, като предефинира връзката между правото и доброто.
В своята „Критика на практическия разум“ Кант разбира човешката свобода като лична автономия и отговорността, която произтича от нея, представяйки категоричния императив като морален закон, който управлява етичните действия. Моралният закон се появява под формата на заповед, защото естествените човешки наклонности не винаги са насочени към доброто. Следователно моралният закон е норма, която практическият разум си налага принудително според идеала за доброто, абсолютна заповед, изискваща безусловно подчинение. Категоричният императив обаче, като представяне на чистата форма, е независим от всеки обект, място или ситуация; той не съдържа съдържание, насочващо конкретно действие. Заповедта просто безусловно представя формалния закон, който действието трябва да следва. В „Критика на практическия разум“ Кант обявява заповедта „Действай само според онази максима, при която можеш едновременно да желаеш тя да стане всеобщ закон“ за основен принцип на практическия разум.
Дельоз открива в аргументацията на Кант проект, който преобръща традиционната представа, че законът се върти около доброто, като вместо това кара доброто да се върти около закона. Според проекта на Кант, законът вече не се определя от доброто; по-скоро самият закон определя доброто от своя собствена гледна точка. Като закон на практическия разум, законът се оправдава под претекст, че е универсалната форма, която добротата трябва да притежава, за да налага дълг. Според анализа на Дельоз, основната логика, движеща проекта на Кант, се крие в издигането на категоричния императив като единствен, универсален и безусловен закон и определянето на подчинението спрямо него като самата доброта.
С други думи, не става въпрос за това, че се изисква подчинение на закона, за да се осъществи доброто, а по-скоро, че самото подчинение на закона се разглежда като добро. Проектът на Кант, който обърна връзката между закона и доброто в историята на съвременната правна теория, бележи нова епоха. Въпреки това е трудно да се отрече, че под него се крие скрита специфична форма на насилие.
Както бе споменато по-рано, категоричният императив е чисто формален и не съдържа конкретно съдържание в себе си. Следователно, категоричният императив може да бъде конкретно схванат само в рамките на конкретна ситуация. Именно в този момент Дельоз повдига въпроса за реалното прилагане на закона, цитирайки романите на Кафка като пример. В „Казната колония“ на Кафка се появява наказателна машина, където осъденият е наказан, без да знае за престъплението си. Наказанието се извършва чрез татуиране на обвинението върху тялото на човека с игли. Това означава, че хората конкретно научават закона едва в момента, в който го нарушат и получават наказание.
Следователно, ако изпълнението на закона се разбира като процес на преценка и прилагане, проектът на Кант неизбежно рискува да доведе до „депресивно съзнание за закона“. Тъй като подчинението на категоричния императив е добро само по себе си, императивът налага безусловно изискване към хората да притежават добра воля. Категоричният императив обаче не може да бъде конкретно разпознат, освен ако не бъде нарушен. Поради тази причина в системата на Кант категоричният императив функционира като принудителна структура, която непрекъснато изисква от хората да докажат съществуването на добра воля, карайки ги да страдат от вина в рамките на тази принуда. Колкото по-стриктно се следва изискването за подчинение на категоричния императив, толкова повече тази вина се засилва.
Като съвременен правен теоретик, Кант изисква хората безусловно да се подчиняват на закона, заповядан от практическия разум в самите тях. Според Дельоз обаче проектът на Кант е процес, който увеличава човешката вина чрез абсолютно подчинение на закона, като същевременно подкопава личната автономия – самата основа на човешката свобода. Освен ако изпълнението на закона не се разбира по друг начин, единственият начин да се избегне това меланхолично съзнание за закона е в крайна сметка да се отхвърли проектът на Кант. Може би човечеството сега трябва да детронира закона от трона на суверена и да го върне в периферията на доброто, като същевременно постави доброто на трона на суверена, за да управлява закона. Тази трансформация представлява пренастройване на класическата връзка между закона и доброто и ще се превърне в решаваща задача за човечеството да потвърди собствената си свобода и отговорност.
